Тъпчо унило гледаше новините по телевизора си, защото в последно време беше станало много трудно да намира поводи за създаване на интриги, които да публикува в блога си. Последното беше от решаващо значение за него и съпругата му, защото и двамата от десетилетия бяха безработни, а раздухването на интриги беше техния основен източник на приходи, който с падането на цените на петрола беше намалял заплашително.

Славните времена, когато интригите се харчеха като топъл хляб, а лековерните читатели ги поглъщаха като манна небесна и дори ги разпространяваха като истини от последна инстанция, всъщност бяха отминали далеч преди срива на петролния пазар.  В последните години препитанието на Тъпчо и благоверната му постепенно беше ставало толкова трудно, че им се налагаше да полагат извънредни усилия да демонстрират  публично интригантските си умения, за да се снабдят с необходимите поръчки. Допълнително им се налагаше да търсят възможни поръчители по сигналите, които тези хора открито излъчваха в нета, но със срива на петрола демонстративната парвенющина по която ги разпознаваха безпогрешно беше намаляла драстично и това изпълваше Тъпчо с дълбоко отчаяние. Сега Тъпчо констатираше за своя сметка измамността на човешката природа и тихо страдаше заради метаморфозата на онези, които доскоро демонстрираха публично комбинация между материални възможности и екстремни политически пристрастия. Не беше честно довчера да му се мазнят, за да поема героично върху себе си пиара на уж смелите им нелегални политически проекти, а днес да се правят, че не го познават, за да играят ролята на загрижени за пенсионерите съзнателни граждани - мислеше си с горчивина Тъпчо.  

Тъпчо си спомни с носталгия времето, когато за раздухването на една интрига на ниво редови парламентарист или дори само градско кметство му плащаха по половин минимална работна заплата и му се стори като красив сън спомена, когато щедростта на някои поръчители стигаше дотам, че дори не искаха от него да пише нищо, а само да публикува като свои материалите, които му осигуряваха по мейла. Сега такава щедрост му изглеждаше главозамайваща дори повече от неописуемата значимост, която изпълваше гърдите му след публикуването от свое име на “разобличенията”, които му изпращаха да публикува по адрес на най-високопоставените политици в държавата. 

Респекта към щедрите поръчители караше Тъпчо да смята тези материали за шедьоври на разследващата гражданска съвест, защото парите за него бяха единственият критерий не само за уважение към притежателите им, но и за безупречността им. Тъй като разсъдливостта не беше измежду силните му страни, Тъпчо оползотворяваше всеки резултат от усилията си да я вкара в действие, и така разсъдливостта му неизбежно го довеждаше до извода, че щом му плащат да публикува написани от някого материали, значи написаното е важно, от което следва, че е важен и самия той.

В един момент носталгичният поток от светли спомени по отминалите славни времена беше прекъснат от възбуденият възглас на жена му: “Гледай, Тъпчо, гледай какво са написали тези невежи!”. Тъпчо се взря най-внимателно в екрана на телевизора, но не му се отдаде да познае причината за необичайната възбуда на жена си. Екрана беше изпълнен с огромно количество хора, а диктора съобщаваше, че много от тях държат плакати с надпис “Аз съм Шарли”. Това беше много угнетяващо за Тъпчо, защото интригантската му природа жадуваше за граждански сблъсъци, а единството на хората от екрана с нищо не обещаваше да зарадва зажяднялата му за интриги душа.

С неподозирана пъргавина големотонажната му съпруга устремно се добра до телевизора и без да го събори, заби пръст в екрана, крещейки “виж, Тъпчо, виж, виж!”. Тъпчо не разбираше френски, но ориентиран от дебелия като банан показалец на жена си, успя да забележи плакат, на който пишеше “Шарли” с нещо написано пред него, което се различаваше от останалите плакати. “Видя ли ги, видя ли ги колко са прости?” крещеше в изстъпление жена му и Тъпчо безпогрешно разбра, че не мъжката му осанка, а плаката е причина за възбудата й. “Каква неграмотност, май бяха написали, че те са Шарли! Ама как може много хора да са един човек?” - недоумяваше Тъпчовата половинка, която беше поне два пъти по-широка от него.

Тъпчо успя да мобилизира оскъдните зачатъци на интелект в черепната си кутия и мозъка му заработи на максималните си обороти. Не след дълго титаничните му умствени усилия дадоха резултати, и Тъпчо започна да изпитва щастие от поредната компенсация за злощастието да има муза, наподобяваща вечно гладен и мърморещ хипопотам.

“Елементарно, Уотсън!” – със самочувствието, че е самия Поаро, оповести началото на прозрението си озарения Тъпчо. Защото не подозираше, че репликата принадлежи на Шерлок Холмс.

 “Щом пишат, че СА Чарли, значи са евреи. А щом са евреи, значи са подкупили карикатуристите, за да ги убият ислямистите. А са ги подкупили да ги убият, за да предизвикат междуособици и граждански войни в Европа. Как не се сетих по-рано, че само евреи могат да организират така нещата?!” И с радостни викове “Еврика, Еврика!” Тъпчо изхвръкна на улицата, с намерението да оповести на обществеността, че е прероденият Питагор. Щастливата му съпруга възхитено следеше Тъпчо с поглед от балкона, и се чудеше дали не е женена за преродения Нютон. С пълното съзнание за мисията си на муза, жената – хипопотам внимаваше да не изкърти с туловището си парапета, и кокетно окуражаваше Тъпчо със закачливи подвиквания: “Еврика, Нютоне, Еврика,  Нютоне!”

Защото музата не подозираше, че автор на възгласа е Архимед, но и да знаеше, щеше да бъде напълно убедена, че никой друг освен нея не може да знае това, след като сама не би могла да си спомни кой беше тоя Архимед.