И постепенно направи тъй, че всички да я приемат като всеки останал. Наравно, ни повече, ни по-малко. Е, не съвсем, но в границите на допустимото. Както каза на родителите си, а те я гледаха зяпнали, че дъщеря им говори по този начин, което не е типично за годините й, макар и да трябваше отдавна да са й свикнали.
После лятото отмина. Тя поплака малко, нямаше училище. Намериха начин да я отложат. Прегледи дори й направиха. Но при сигурен учен, потаен, дори и малко странен и заключен. Има затворени хора, има и заключени хора. Този беше от заключените. Дъщеря им го каза така и изглежда беше права. Умен човек, но заключен. По-добре беше за случая. Направи й изследвания, снимки даже. Много не каза. Изрече някакви термини, от които им се изправиха косите, а цветята на малката се разлистиха, пламнаха, опитаха се да погълнат сякаш информацията, но потръпнаха като задавени. Твърде едра хапка се оказа за нея.
Общо взето разбраха, че цветята имат корени и са част от нервната й система, че в крайна сметка могат да се издърпат, мъничко ще заболи, но после все едно нищо е нямало. Само капки кръв ще избият, но малко, и ако се намаже със спирт, косата й няма да слепне от тях.
Проста работа, но ги посъветва да не го правят.
Бащата стана морав.
“Какво, като порасне дъщеря ми, по панаирджийските вестници ли ще я пишат?”
Ученият вдигна рамене. Все тая му беше. И като дърт манипулатор каза: „Изборът си е ваш”, ама ги подвеждаше. Искаше му се да запази цветята, но само за да ги изследва. Не че много ги харесваше. Каза, че са хубави, ама ей тъй, само за да я спечели, както печелеше сигурно и порасналите жени. Иначе хубаво говореше и думите му - с блага интонация. Каза още, че цветята като част от нервната й система я правят по-богата на усещания, вероятно те са причина за интелигентността й. Каза, че както някои се раждат с таланти за свирене, за рисуване и писане, тя се е родила с цветя. Ей това каза.
Ама разкошно. И тя им го беше казвала. Да не страдат, а и уверена беше.
Баща й се напи веднъж и я подгони с пинцетите в ръка, тя пък го заключи в мазето, в което някога държаха злобното му куче, и му говореше на инат отвън.
Не искаше да се прости с цветята си.
Майка й се разплака веднъж, макар изобщо да не беше пила. Затюхка се на глас, защо само на нея се случвало.
Утеши я, но за да не заключва никога вече баща си в кучкарника, нито пък нея да разплаква, реши сама да махне цветята.
За да не се обвиняват те утре, направи го сама, колкото и да я боля, защото го направи без упойка, каквато й бяха уредили.
Сви се в гората, сред цветята, и едно след друго изтръгна всичките си цветя. Още с първото усети, че губи част от паметта си. Уплаши се, заболя я повече сърцето, отколкото кожата на главата. После обаче почувства, че от загубата й е олекнало. И изтръгна и второто, и третото, и четвъртото. Накрая дори беше забравила да чете, но пък й беше много, много весело.
Върна се у дома. Без цветя. Смееше се весело, макар и не както преди.
Родителите й отначало не забелязаха промяната, а после заплакаха. От радост.
Тя беше вече дете като всички останали.
От книгата: "Учители ми бяха пеперудите"
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
Истината за Скрипал и"новичок"